Асенова крепост, България: Църквата, която надживя крепостта

Асеновата крепост не се търси дълго. От Асеновград тръгваме по пътя за Смолян и Бачково и почти веднага след края на града се отбива вдясно — панорамен асфалтов път, който се вие нагоре и свършва под самата скала. Асфалтът е добър и го минават коли и автобуси. Отгоре крепостта не изглежда голяма. Голямото тук е скалата под нея.

Имаме една снимка оттук отпреди десет години и този път я пресъздадохме — същото място, същият ъгъл, същата поза. Крепостта и пейзажът не са мръднали особено. За нас не можем да кажем същото. 😀 За обиколката горе залагаме около час; ако паркираме по-надолу и се качваме пеша — час и половина.

Литургията, която не свършва

Преди да влезем — малко история за настроение. Табелата при входа обещава „Маршрут по стъпките на легендите“ и това не е рекламен език: около крепостта има цял сноп предания. Най-упоритото е за отец Антимос и една служба, която се повтаря от пет века:

На Бъдни вечер човек от Станимака се подслонил край крепостта от буря и заварил църквата цяла и осветена — камбаната биела, певците пеели, наоколо миришело на тамян, а богомолците били в одежди от отдавна отминали векове. Щом свещеникът казал последното „Амин“, светлините угаснали и храмът се върнал към руините си. Това била последната служба на отец Антимос, наказан преди пет столетия да я повтаря — задето навремето претупал литургията, за да седне по-бързо на трапезата.

И името има история. Преди да носи това на Асеневци, крепостта се е казвала Петрич — под това име влиза в първите писмени сведения за нея, устава на Бачковския манастир от XI век, на който Григорий Бакуриани я подарява заедно с околните села. Църквата пази старото име и до днес е „Света Богородица Петричка“. Градът долу пък е бил Станимака и става Асеновград чак през 1934 г.

Пътят нагоре, паркингът и касата

Панорамният път се качва през гора и завива достатъчно пъти, за да не се види крепостта преди последния завой. Горе паркоместата са петнайсет и в хубав уикенд това свършва бързо. Ние оставяме колата няколкостотин метра по-надолу и се качваме за 3–4 минути. Струва си и заради това, че оттам се вижда как скалата се вдига над пътя.

На входа ни посреща най-честната табела на обекта: „БИЛЕТИ — ЗАД ВАС“. Класика. 🙂 Вътре, под стъкло, стои макет на крепостта и църквата и той всъщност е полезен — отгоре няма ъгъл, от който да се разбере как е изглеждало цялото. Наоколо са наредени табла за историята, за пещерата „Добростански бисер“ нататък в планината и за маркираните маршрути.

Стените, портата и пътеката

Нагоре се влиза през тясна пътека, отляво на която зидовете са запазени с дебелина до три метра и височина 2–4 метра. Върви се буквално между тях — каменна настилка, каменна порта с метална решетка, и на две-три места се минава под арка. Това е останало от феодалния замък: жилищни сгради, домашна църква на управителя, две водохранилища и кула, свързани с каменни стълбища, според Visit Plovdiv.

Скалата под краката е част от обекта, не декор. Масивът е дванайсет декара, отвесен от три страни, и се вдига над 100 метра над реката — заради това изобщо е строено тук. На места се работи: дървени конструкции подпират зидове и покриват участъци. Една табела казва кратко „не излизайте извън огражденията“. Съветът е разумен и не е декоративен.

„Света Богородица Петричка“ — сградата, която оцелява

От цялата крепост една сграда е останала почти цяла. Църквата е двуетажна, вдига се около 1231 г. и има кула, която служи едновременно за камбанария и наблюдателница — рядкост за източното православие. Отвън е тежка и права, покривът е нисък, а куполът се вижда чак когато се заобиколи. Отдалеч, между дърветата, изглежда по-голяма, отколкото е.

Вътре е тъмно, тясно и осезаемо по-хладно. Първият етаж е бил предвиден за костница, но никога не е използван така; същинската църква е на втория, със стенописи от XIII век по стените и под купола. Качва се по каменни стъпала, минава се през коридор с прозорци, а в дъното стои олтар с дървен кръст и няколко икони, подпрени на перваза.

Че храмът е оцелял, е донякъде случайност. В началото на XV век синовете на султан Баязид се бият за престола, Сюлейман обсажда укрепилия се тук Муса Кеседжи, и след капитулацията крепостта е разрушена — но църквата остава непокътната. Реставрацията ѝ приключва през 1986 г., а от 1991 г. е отново действащ храм, пише National Geographic.

Надписът на Иван Асен II и гледките

Заради един надпис крепостта носи днешното си име. Изсечен е в скалата по заповед на цар Иван Асен II през 1231 г., след победата при Клокотница, и съобщава, че царят е поставил Алекси севаст и е изградил този град. Жълтата табела до него е по-забележима от самия надпис — търсете буквите, не табелата. Именно този камък е причината и градът долу да се казва Асеновград.

Другата причина да се качиш са гледките. През каменните отвори на стените се вижда цялата долина, отсреща са зелените ридове към Родопите, а между тях се вие пътят за Смолян. Крепостта е сменяла стопаните си постоянно — траки, римляни, византийци, кръстоносци, българи, османци. През 1204 г. белгийският рицар Рене дьо Три удържа тук 13-месечна обсада от войските на цар Калоян. Като постоиш на ръба и погледнеш надолу, тринайсет месеца звучат съвсем правдоподобно. 🙂

Заслужава си — но в комбинация. Самата крепост е основи, стени и позиция; голямата награда е църквата, а гледката е бонусът, който задържа още двайсет минути горе. На 10 км по същата долина е Бачковският манастир, така че двете се връзват в един ден без бързане. Между тях минава и старият римски път, маркиран като пешеходен маршрут. Бихме се върнали — следващия път пеша по него, а не с кола. 😀

---

Свързано видео: Асеновата крепост е №5 в Топ 5 замъци и крепости в България — заедно с Калиакра, Хисаря над Ловеч, Баба Вида и Царевец.