През мостчетата на Девин – екопътека Струилица с Мечешкия водопад и Самодивското пръскало

Има разходки, при които колкото повече мостчета прекосиш, толкова по-малко ти се прибира. Екопътеката „Струилица – Калето – Лъката“ край Девин е точно от тях – върви успоредно на река Девинска, гмурка се в един тесен каньон и на всеки завой намира повод да спрем. Два водопада, стара крепост, изоставено селце и толкова дървени и метални мостчета, че по едно време спираме да ги броим. Четете надолу и ще ви разкажа как мина при мен 🙂

Както обикновено – търсех по-непопулярния вариант и затова не тръгнах по учебникарския ред. Е, аз така си правя. Маршрутът започва на 2–3 км от центъра на Девин, при минералните басейни „Струилица“ – ето къде е паркингът в началото на екопътеката. Понеже в нета всеки го разказва малко по своему, ще дам и моя ред, и най-често използваните варианти, та да си изберете сами 😀

Каньонът на река Девинска с един поглед

Ако предпочиташ първо да видиш района отвисоко – ето Девин, Въча и Кричим от птичи поглед в 4K. А по-подробно за река Въча и градчето Кричим.

Преди да тръгнем – едно мъниче легенда за настроение, нали, и то си е обикновен човек съм си, та, и това място си има. Разказват я на табелата при Самодивското пръскало и звучи горе-долу така:

Когато турците превзели крепостта Калето, три девойки побягнали в тъмнината по тайна пътека. За да не ги хванат, сплели косите си и скочили във водите на реката – и оттогава водопадът се казва Самодивско пръскало.

Романтично, трагично и подходящо мрачно – точно както се полага на всяка родопска легенда, която уважава себе си 🙂 А за да не остане само на приказки: водопадът е с обща височина около 70 м (два пада – 25 и 45 м) и минава за вторият по височина в Родопите след Сливодолското падало. Проверих го, за всеки случай.

Паркингът и началото

Започваме от паркинга пред минералните басейни „Струилица“. Място за колата има, планина има, синьо небе има – класическото начало, при което всичко изглежда подозрително лесно. И тук идва първата дребна изненада: на няма и 2–3 минути от паркинга има басейн, край който са се погрижили за спокойствието на гостите – сложили са ограда, която сваля видимостта, въпреки че по пътеката минава доста народ. Тоест, хем се къпем, хем не се чувстваме като на витрина.

Малко по-напред ни посреща табела, която изрежда обектите, до които може да се стигне – Калето, Лъката, двата водопада. Аз, признавам си, не спазих точната последователност. Но нали затова сме тук – да ти разкажа как е реално, а не как пише в учебника 😀

Каньонът, мостчетата и „сърцето“ на разходката

И тук идва хубавото. Гмуркаме се покрай реката, между отвесни скали, обрасли със зелен мъх, папрат и здравец, и започва онова редуване, заради което идват хората тук: мостче наляво, мостче надясно, ту на единия бряг, ту на другия. Върви се по дървени пътеки с парапет, залепени за скалата над тъмни речни вирове, минаваме покрай малки сводести мостчета и каменна чешма насред гората. Снима се от само себе си.

Това е частта, която върви равно и леко – горе-долу първите 15 минути до къщичката с разклона към 1’вия водопад. После още 30’на минути до Лъката. Точно затова е и любимата на семейства с деца: реката е до нас, гледките са ефектни, а усилието е минимално. Спираме, зяпаме, щракаме „още една“ и продължаваме.
Тук, читательо, нашия маршрут се отделя от препоръките по табелите – и тръгваме към Лъката.
Снимков материал, който включва и едни мостчета попътно към Лъката, които могат да излъжат, че са взети от екопътеката при Искър-Панега.

Табелите – малкият горски „музей“

Едно нещо, което ми хареса тук – по пътя има цял куп информационни табели: за земноводните, за змиите, за горските цветя, за пожарите, дори табели с упражнения за разтягане (‘щото „движението е живот!“). Има и маркировка и указатели по дърветата, които горе-долу ни държат в правилната посока. Казвам „горе-долу“, защото по-натам маркировката става по-скъпернишка – ама за това по-долу.

Местност Лъката

Лъката е местност, в която е имало средновековно селище, а днес ни посрещат изоставени постройки, в които спокойно може да надникнем. Стари каменни къщи с дървени капаци, суха каменна зидария и – най-неочакваното – една ретро реклама на чорапогащи „Mirela“ зад прашно стъкло, която стои там като портал към друго десетилетие. Такива дребни, странни находки са ми любими. 🙂

Мечешкият водопад

Оттук пътеката ме поведе към Мечешкия водопад. Изкачването е по-осезаемо от равното край реката, но е кратко. Водопадът не е гигант – тънка струя, която се спуска по висока скална стена – но е от онези тихи, кичести места, дето сядаме, поемаме въздух и си мълчим. Важна забележка: през сушав сезон и двата водопада може да са едва-едва, така че ако държим да ги видим пълноводни, идваме напролет или след дъжд. Същото важи и за Фотинските водопади от другата страна на Родопите.

И тук идва практичният момент, който в нета почти никъде не е описан свястно. При Мечешкия водопад имаме избор: или да се върнем наобратно към Лъката, или да продължим напред – но няма никаква табела, която да подскаже какво следва. Идва малко насляпо и като leap of faith. Реално, продължим ли напред, вървим успоредно на реката и идва един лек момент на притеснение „ще излезем ли, където трябва“. Спокойно – стига се. Излиза се сравнително близо до къщичката с отклонението за Самодивското пръскало. Просто държим реката вляво и вярваме. 🙂

Самодивското пръскало и обратно към паркинга

След като „изплувах“ обратно при разклона, останалото е отбивката до Самодивското пръскало. Изкачваме се по стръмничка каменна пътека през дере, покрай мъхести камъни, дървени стъпала и туристическа маркировка, докато стигнем до скалния цирк с каскадата. Тук вече наистина се усеща, че сме в планина, а не на разходка между два блока.

И оттам – обратно към паркинга. Разходката приключва, ама снимките остават, за да напомнят, че някой път пак може да се тръгне натам. А аз, честно казано, вече го обмислям. 🙂

А кои са най-често използваните маршрути?

Понеже обещах – ето и „учебникарските“ варианти, дето ще срещнеш в повечето описания:

• Класическият кръгов (пълният): Струилица → нагоре до крепостта Калето (докато си със свежи сили) → надолу до беседката и Самодивското пръскало → през каньона до Лъката и Мечешкия водопад → обратно. Повечето хора съветват първо да изкачиш трудното, а после да се наслаждаваш на меандрите. Логично, признавам.
• Късият вариант (за водопадите): само до Самодивското пръскало и обратно – около половин час в едната посока по мостчетата, идеален ако си с малки деца или нямаш цял ден.
• Моят вариант: напред към Лъката и Мечешкия водопад първо, после Самодивското пръскало на връщане. Става, но заради слабата маркировка след Мечешкия водопад е за хора, които нямат против да импровизират малко 😀

Ако си любител на историята, отбий се и до останките от крепостта Калето – не са кой знае колко, но гледката към целия Девин от там си я бива. А наоколо има с какво да продължиш деня: Триградското ждрело, пещерата Дяволското гърло и Ягодинската пещера са само на около 20–25 км, а по на запад са язовир Доспат и Сърница.

Маршрутът в Garmin

Понеже все пак сме за практичните пътешествия, ето ги и картите от Garmin. Разбих ги на трите отсечки, така както реално ги извървях: Струилица → Мечешки водопад, после Мечешки → беседката, и накрая Самодивско пръскало → паркинга. Общо се получава едно около 5 км кръгче с малко над 200 м изкачване, за което спокойно предвиди 2 часа и 30 минути – а по-долу разбивам всяко парче поотделно, за да знаеш какво те чака.

1. Струилица → Мечешки водопад (3,07 км). Това е дългата, същинска част от разходката. Тръгваме от паркинга, минаваме покрай басейна и се гмуркаме в каньона с мостчетата – равното и леко парче край реката, където се трупат почти всички снимки. После подминаваме Лъката с изоставените къщи и започваме да набираме височина към водопада. Тук е и по-голямата част от изкачването за деня, тъй че не бързаме.

2. Мечешки водопад → беседката (1,30 км). Това е обходната отсечка без маркировка, за която ви предупредих по-горе. Вместо да се връщаме по същия път, продължаваме напред и вървим успоредно на реката, докато излезем при беседката и разклона за Самодивското пръскало. Кратко е, но точно тук е и лекото „ще излезем ли, където трябва“ – държим реката вляво и просто караме напред.

3. Самодивско пръскало → паркинга (0,56 км). Финалното парче – късо и стръмничко. След като се нагледаме на каскадата, слизаме през дерето с дървените стъпала и туристическата маркировка обратно към колата. Половин километър, но е надолу, тъй че краката вече го усещат. И толкоз – кръгът се затваря.

Екопътеката „Струилица – Калето – Лъката“ е от онези разходки, които не карат да покоряваш нищо на всяка цена. Просто вървим покрай реката, прекосяваме едно мостче, после още едно, спираме при някой вир, надничаме в изоставена къща и накрая се прибираме приятно изморени. А това, поне за мен, е една доста добра дефиниция за успешен ден навън. 🙂