По течението на Златна Панега – екопътека Искър-Панега край Луковит

Екопътека Искър-Панега тръгва от голям чакълест паркинг малко преди Луковит и слиза право в коритото на река Златна Панега. Три и половина километра между отвесни варовикови стени, десетина мостчета с имена, водни колела, моторна лодка и една пещера, за която ще стане дума по-надолу. Реката е спокойна почти навсякъде, защото идва от карстов извор, а не от дъждове. Отбивката е вдясно, точно преди табелата за града, а от София се стига за около час по „Хемус“. 🙂

Ходили сме няколко пъти през годините. Последните два са през ’24 и ’26 — почти в една и съща седмица (намирисва ми на нова традиция, е го къде е ’28). Пътеката си е абсолютно същата: същите мостчета, същите стъпала, същата табела, закована на скалата. Цената на лодката — не съвсем. Ако преди година-две разходката беше 12 лв., сега е 12 € за възрастен. Инфлацията си върши работата съвестно и в геопарковете. 😀

И понеже ще караме честно от самото начало: цветът на водата е леко разочароващ. По нета чат-пат се засичат инфлуенсърски кадри с невъзможно смарагдово течение, официалният сайт също обещава смарагд, а на живо е зеленикаво и по-скоро мътничко — зависи от светлината, от сезона и от това колко водорасли са се развихрили в коритото. Скалите обаче са си съвсем истински и точно те носят целия пейзаж. Останалото го разказваме надолу.

Екопътека Искър-Панега с един поглед

Панакс, Панацея и Алтън Панега

Преди да слезем към водата — малко история за настроение. Реката се казва Златна Панега и за името ѝ има поне три обяснения, като нито едно от тях не е скучно. Според публикация на „Сега“ те са горе-долу следните:

Едното обяснение отвежда старото име Панакс към латинското название на женшена. Другото го връзва с Панацея — дъщерята на бога лечител Асклепий, която лекувала с билки. Третото е най-приземеното: местните дълго са я наричали на турски Алтън Панега, тоест златната Панега.

Коя версия е вярна — никой не се наема да каже. И трите обаче обясняват защо в този край всичко се казва Панега: реката, селото, изворът, циментовият завод и накрая самата екопътека.

Реката извира от „Глава Панега“ — карстов извор в едноименното село, на около двайсетина километра нагоре по течението. Тук източниците се хващат за гушите: Уикипедия го дава ту като най-големия карстов извор в България с около 4000 л/с, ту като втория по големина след девненския, с около 2500 л/с. И в двата случая става дума за много вода, която излиза от земята наведнъж и не пресъхва. Точно затова реката е широка и спокойна още в първите си километри, вместо да се налива постепенно като нормална река.

Самата пътека е част от геопарк „Искър-Панега“ — първият в България. Обединява два района: Карлуковския карстов комплекс с прочутите му пещери и крайпътния ландшафтен парк „Панега“, в който сме ние. Мотото на проекта е „Природата е в нас и ние сме в нея“. Звучи като табела, но всъщност описва добре какво се случва, когато слезеш по стъпалата и градът изведнъж спре да се чува.

Луковит е на около час и половина от София — ето и още идеи за еднодневни разходки из страната, ако този маршрут ти допадне.

Паркингът, табелите и първите метри

Започваме от паркинга. Голям е, чакълест, безплатен и в почивен ден е доста пълен — освен коли има и автобуси, което ти дава втората честна информация за деня: няма да сте сами.

В края на паркинга има беседка, няколко ниски дървени постройки и информационно табло с надпис „Луковитска екопътека Искър-Панега“. Същият надпис ще го видиш още два пъти по маршрута, все едно организаторите са се презастраховали. До алеята към входа са наредени още табла — едното е на „Панега Атракцион“ и рекламира разходката по вода. Има и щанд за сувенири под тента, около който по обяд се събира опашчица.

Оттук нататък е надолу — и точно тук се пада първият избор за деня. От паркинга към реката водят два подхода. Единият е лекият: няколко минути леко спускане по стъпала и оттам нататък пътеката е равна. Другият минава през каменната арка и е чувствително по-тегав. Табелите го формулират с обичайното си чувство за хумор — единият път е за бабите и внуците, другият за издържливите. Изборът е твой, но обувките имат мнение по въпроса.

Каменният мост и стъпалата надолу

Първото нещо, което вижда всеки, е каменният мост с арката. Стои над реката като изваден от друг век, зелени поляни от двете страни, вода отдолу. Това е и кадърът, който после всички качват. Малко след него идва първото дървено мостче — ниско, широко колкото двама души, с парапет, който леко се клати. Тук вече започва да мирише на вода.

Тежкият вариант минава точно оттук. Стръмно, хлъзгаво при влага, на места се слиза седнал и се цапаш. Не е дълъг — десет-петнайсет минути — но е достатъчен да убеди всеки, че лекият подход не е признание за слабост. Лекият пък е точно това, което обещава: няколко минути надолу по стъпала и толкова. Долу двата варианта се събират. Малко встрани, закована направо върху скалата, стои дървена табела с една-единствена дума: „ЕКОПЪТЕКА“. Без стрелка, без километраж, без нищо. Класика.

Долу пътеката тръгва покрай водата с дървен парапет от външната страна. И тук идва първата приятна изненада: мостчетата си имат имена. На всяко има малка табелка. Няма да ги издаваме — половината кеф е да ги четеш едно по едно, докато вървиш.

Ако си дошъл със семейство или с по-възрастни хора, слизането в началото е единственото място, което изисква малко внимание. След него няма нищо стръмно до самия край. Пътеката е равна дотолкова, че на моменти забравяш, че си в пролом — докато не вдигнеш глава.

Реката, скалите и цветът на водата

Пътеката върви на около метър от водата и почти през цялото време е под дървета. Над теб се затварят клони, надолу се отваря коритото, а насреща се вдига отвесна варовикова стена. Скалите тук са безспорни — сиви, наслоени, на места надвиснали, с онова карстово изражение, което не можеш да сбъркаш. Точно те правят маршрута.

А сега за водата. Официалната страница обещава смарагд; инстаграмът обещава Карибите. На живо реката е зеленикава и мътновата, с гъста подводна растителност, която се вижда като тъмни ивици под повърхността. При правилна светлина и правилен ъгъл наистина хваща един хубав нюанс — и точно тези три-четири кадъра обикалят нета. Останалите деветдесет и пет процента от времето изглежда като нормална, спокойна равнинна река. Не е грозна. Просто не е това, което инфлуенсерите обещават.

Отраженията обаче са безплатни и работят винаги. Когато няма вятър, водата връща цялата гора наопаки и това е гледка, за която не ти трябва нито филтър, нито късмет. По-нагоре по течението реката се разширява, появява се тръстика и участъци, в които водата стои толкова неподвижно, че се чува само собственото ти стъпване.

Живото край водата е повече, отколкото очакваш. Официалният сайт на „Панега Атракцион“ изброява водни кончета, лебеди, диви патици, чапли, бухали и защитен вид скален орел — и поне за водните кончета можем да потвърдим лично: през юни са навсякъде, на рояци, и се блъскат в теб, докато вървиш. Лебеди не сме засичали, но патици — редовно.

Мостчетата, катинарите и водните колела

Пътеката пресича реката многократно. Официалната схема на „Панега Атракцион“ брои първи мост на 400 м, втори на 610 м и трети на 1190 м с натрупване от началото — а неофициално мостчета и платформи има доста повече, защото пътеката на места се залепва за скалата и минава над водата.

Най-фотогеничният е червеният пешеходен мост. Метален, с високи парапети, боядисан в цвят, който няма как да пропуснеш сред цялата тая зеленина. На него, разбира се, вече са се появили катинари. Не са много, още е в начална фаза, но традицията очевидно е пуснала корени и тук.

Точно под него и малко над него е зоната на водните колела — жълти, сини и червени, вързани на верига покрай брега, чакащи клиенти. На поляната встрани стои табела с прекрасно кратко послание: плуването е разрешено само на собствена отговорност. Реката не е дълбока, но е студена и има течение, така че табелата не е излишна.

Разходката с лодка и капитанът с майтапите

Освен пеша, коритото може да се измине и по вода. Вариантите са водно колело, лодка с гребла, едноместен и двуместен каяк и моторна лодка за разходка и фотокруиз — последната е и най-предпочитаната, защото не изисква никакво усилие и стига най-далеч. Маршрутите са няколко и с различни цени — по-къс и по-дълъг вариант. Посочените 12 € на възрастен са за дългия маршрут, който стига до края на плавателната част. Плаща се на място, тарифа онлайн няма, така че преди да тръгнеш е добре да звъннеш.

Маршрутът по вода е около 3,5 км и по официалната схема отнема 60 минути с плюс-минус петнайсет. По него са разположени точките, които после виждаме и от пътеката: Темна дупка на 1420 м, Извора на 1470 м, Иманярската пещера на 1900 м, Червената стена на 2060 м, плаващата къща на 3410 м и накрая преливната стена и хотел-ресторантът.

Истинската добавена стойност обаче не е в километрите, а в капитана. През годините сме попадали на един и същ човек и той води разходката като стендъп. Между другото разказва как тук са снимали филм и как продукцията намерила достатъчно луд човек, за да скочи от скалата за една сцена — но така и не намерила достатъчно луд кон. Подхвърля го между два завоя, без да чака реакция, и минава на следващата история. Ако ти се падне същият, разходката си заслужава дори водата да е мътна.

Ако питаш нас, най-удачната подредба на деня е тази: тръгваме пеша от паркинга и вървиме до края на пътеката. Оттам се качваме на лодка за дългия маршрут — тя прави кръга до края на достъпната част от реката и ни връща обратно до началото на пътеката. Така минаваме и по бряг, и по вода, не повтаряме нито един участък и си спестяваме обратния път пеша.

Към края на разходката реката се разлива и заприличва повече на езеро, отколкото на река — широка неподвижна вода, скали от едната страна, тревисти брегове от другата. Там на брега стои комплекс от каменни къщи. Това е и обръщателната точка: нататък се минава пеш или изобщо.

Пещерата, гората и комарите

Някъде към средата пътеката се стеснява и влиза в по-гъста гора. Тук е най-хубавата ѝ част — тясна пясъчна алея под сключени корони, слънцето влиза на петна, а реката се чува, без да се вижда. На места пътеката излиза на открито покрай скалите и слънцето те удря директно, така че лятото шапката не е излишна.

Има и пещера. Може да се влезе няколко метра навътре и толкова — после се стеснява и свършва. Скучна е. Няма формации, няма зали, няма нищо, което да оправдае повече от три минути и един кадър. Не си заслужава да си пренареждаш деня заради нея, но щом си там, влез. Истинските пещери на този геопарк са в другия му край, около Карлуково.

И сега най-важната практическа информация в цялата статия: комари. Много. И не само комари — всякакви буболечки, под път и над път. Река, застояла вода, гъста растителност и сянка са им идеалният комплект. През юни са в пълна форма. Репелент преди тръгване, не след първите ухапвания. Ако забравиш, ще си спомняш маршрута повече по сърбежа, отколкото по скалите.

Пътеката е поддържана по-добре от повечето в страната. Настилката е ту чакъл, ту трамбована пръст, ту дървени платформи; парапетите ги има там, където трябва; на всеки няколкостотин метра изскача беседка, пейка или маса, а на места и заформено огнище. Тоест може да дойдеш само за да седнеш край водата с една кошница и да не извървиш и километър — и това е напълно легитимен план за деня.

Изход 2 и връщането

Пътеката е линейна и класическият вариант е да се върнем по същия път. На разклона обаче стоят табели за два изхода и те са кръстени със същото чувство за хумор, с което е кръстен и подходът от паркинга. „Изход 2 — за бабите и внуците“ е лекият: извежда към паркинга с минимално изкачване, минута-две и сме горе. „Изход 1 — за издържливите“ ни връща по тегавия маршрут — десет до петнайсет минути нагоре, със същото стръмно и хлъзгаво, само че този път срещу гравитацията.

Обратният път винаги е по-бърз, защото вече не спираме на всеки мост. Общо за пътеката, без водната разходка, залагаме два часа до два часа и половина. С лодката и с едно сядане на беседка става половин ден — и точно затова обиколните маршрути тук се броят на един ден, а не на два часа.

Екопътека Искър-Панега е от онези места, които не искат нищо от теб. Равна е, къса е, сенчеста е, децата я минават без хленч, а гледките към скалите са напълно достатъчни. Ако очакваш карибски цвят на водата — ще се разочароваш. Ако очакваш спокойна разходка покрай река, десетина мостчета с имена и една лодка с приказлив капитан — ще си доволен. Заслужава си, и ще се върнем. 🙂

Още нещо, което си струва да се каже: това е място, което понася повторно посещение. Две години разлика, същият месец, същият маршрут — и пак си заслужаваше. Пътеката не се променя, но денят се променя: веднъж я минаваме бързо и се качваме на лодката, друг път сядаме на една беседка за половин час и не стигаме до края. И двата варианта работят.

В същия район има с какво да се допълни денят: Карлуково и пещерите му са част от същия геопарк. Най-удобното съчетание е бърза отбивка до пещерата Проходна — наблизо е, обхожда се за половин час и двата отвора в тавана ѝ, известни като Очите на Бога, се гледат без никаква екипировка. Оттам организират и бънджи скокове, ако денят ти трябва да е от друг сорт. Златният парк в самия Луковит пък е на няколко минути с кола. Ако пък търсиш нещо от същия сорт в друг край на страната — Трънската екопътека върви през тунели и покрай ждрело, а екопътеката Струилица край Девин се движи през цял каньон.

---

Свързано видео: Карлуково и бънджито от пещерата Проходна — другият микрорайон на същия геопарк — влизат в класацията „Топ 10 адреналинови занимания в България“ от поредицата с топ 10 идеи на блога.